Романът „Срам“ на
Салман Рушди. Третия му роман, в който разказва за т.нар. държава Пакистан – като за парче месо,
откъснато от родната му Индия, макар да се е постарал да не съобщава в директен
анонс своята тъга по тази безмилостна ампутация.
Аз обаче се изкушавам
да вмъкна малко цитат по отношение на „дефиницията“ му за Пакистан, защото е
забележителна и не може да се преразкаже, нито да се подмине:
„За никого не е
тайна, че наименованието „Пакистан“ всъщност е акроним, съставен в Англия от
група интелектуалци мюсюлмани. „П“ като пунджаби, „А“ като афганци, „К“ като
кашмирци, „С“ като синдхи, а казват, че „ТАН“ идва да замести провинцията
Балучистан. (Както виждате,
няма и намек за източните части; Бангладеш не е включена в името на държавата.
Приели този факт за подбуда към действие, източните сепаратисти взеха, че се
отцепиха още един път от сепаратистите, отцепили Пакистан от Индия, и създадоха
независимата държава Бангладеш. Представете си само как се чувства народът на
двойно отцепената държава!) Така
че името „Пакистан“ бе родено на запад и чак след това пренесено през граници и
бариери (в това число и
езикови) и наложено в
историята. Приличаше на емигрант възвращенец, завърнал се да живее в разделена
на две земя и погребал миналото под стар, надгробен камък, от който набързо са
изтрили старите надписи. Сякаш индийското минало никога не е съществувало.
Новата страна има нова история. Няма никакво значение върху какво е построена
тя. Всичко, свързано с Индия, да се заличи, миналото да се пренапише!
.....................................
Ще повторя: в моя
разказ страната, чието минало е заличено под написаната наново история, няма
свое собствено име. Чешкият писател Кундера, който живее в изгнание, беше
писал: „Името означава връзка с миналото, а хората без минало са хора без име.“
Но аз боравя с едно минало, което отказва да бъде потулено, минало, което води
всекидневна битка с настоящето; затова би било прекомерно грубо от моя страна
да откажа име на моята въображаема страна.
Съществува една
апокрифна история, според която след успешната кампания в района, който днес
наричаме Южен Пакистан, Нейпиър изпратил до Англия гузно съобщение, състоящо се
от една-единствена дума – „Peccavi” (от лат. „съгреших“).
Съблазнявам се да нарека моя Пакистан в чест на този двуезичен (и измислен, тъй като всъщност никога не е
бил изречен) каламбур. Така
че нека бъде „Пекавистан“.“
Романът „Срам“ е
изключително четиво – много иносказателно; търсещо разбиране, и като че подкрепа у читателя; с елементи на автобиографичност, които се долавят у главния герой – една иначе
доста презряна и лишена от видими достойнства човешка твар. И друго се долавя
зад привидността на това авторово внушение: Задният пласт е многолик
като живота, с хиляди нюанси между черното и бялото.
Книгата много ми
напомня на „Сто години самота“ на Маркес, макар действието да се развива на
друг континент, под друга религия, в други времена („времената“ всъщност са умишлено изопачени в
„Срам“: макар да е много ясно кога се развива действието и кои са „главните“ му действащи
лица, препращайки своите съвременници Зулфикар Бхуто и генерал Зия в някаква алюзия
на 15-ти век, авторът ясно изразява отношението си към една историческа епоха –
варварска, без признаци на съвремие
в реалния смисъл на думата; колкото до религията - под сянката на кръста или на
пророка Мохамед – принципно обсебените са равни по своята същност). Така че: изправени сме пред една приказна
и чудновата история, зад която надничат сложните пластове на човешката душа, „похитена“
от различни, бих казала – епидемични за своето време и място заболявания.
Неслучайно главният герой (с
елементи на автобиографичност, както аз лично се уверих) е доктор, който се увлича по психоанализата и
хипнозата на човешката душа.
И срамът разбира
се. Като функция и измерител на гигантските престъпления срещу личността, така
характерни за същото това време и място [и уви, далеч не само, защото привнесеното отвън зло също не е подминато
като тема в романа]! Най-гигантското
от които – лишаването от любов! Няма по-тежко престъпление, няма по-тежък удар,
който можеш да нанесеш на едно човешко същество от това да го лишиш от любов;
от това да му внушиш, че не заслужава любов и че не му се полага любов – по силата
на каквито и да било признаци като пол, религиозни внушения, социална или личностна
„непълноценност“ (та кой ли е
толкова ГОЛЯМ на този свят, че да може да съди и определя „пълноценността“ на
заобикалящите го ?!?),
политически, социални или обществени различия, whatever...
Чудя се дали да
споделя или да не откривам цялата история пред вас, които бихте прочели този
текст, а след това и книгата, надявам се! Но не мога да се въздържа, защото за
мен една от главните емоции, които изпитвах, прелиствайки страниците на това
забележително повествование беше очакването,
със затаен дъх, почти докрая - на „пощадата“ към Суфия Зинобия, или казано
другояче – на надеждата някой, накрая, най-после, безрезервно - да Я обикне. Защото всяко човешко
същество заслужава да бъде обичано - поне замалко, поне веднъж, поне от
някого... Очаквах, че главният герой ще я обикне и ще обърне кривата на живота
й, но за съжаление това не се случи, не и по начина да я избави
от Звяра.
И Звяра,
очаквано, се развихри.
Нямаше как да е
другояче. Както и нямаше да е реалистично, ако общите събития в романа се бяха развили
по друг начин, така че не мога да се сърдя на автора. „Пекавистан“
нямаше да е същият, и много от събитията нямаше да се случат по начина, по който са се случили в действителност, ако метафората
на невинността [Суфия Зинобия]
бе имала шанса да се слее с доброто
и да го дари с прекрасния плод на позитивното съзидание. Уви! Всички около Суфия Зинобия се оказват импотентни за любов. Добрите намерения на главния герой в сблъсък с епохата, климата, нормите и порядките... - не биха могли да получат шанс и Авторът го е пресъздал, влагайки цялата си тъга ... и реализъм.
Книгата гъмжи от
метафори; от неподлежащи на изказаване и
обясняване, но достойни за възхищение алегории; от съкровени психологически
тълкувания на събития, постъпки и човешки характери. Авторът е разказал една
история [почти лична поради
причина на своя произход и семейство], включваща множество паралелни истории, които могат да се обединят под знаменитата
фраза от графиките „Капричос“ на Франсиско Гоя: „Сънят на разума ражда Чудовища“.
През повечето време докато четях „Срам“ незнайно защо си мислех за тези
графики, съхранявани към днешна дата с полагащия им се триумф в музея „Прадо“
в Мадрид, но които невинаги са се радвали на почести. Ето какво пише за тях в Уикипедия:
„Цикъл офорти „Капричос“ (Los caprichos) - 92
гравюри, създадени в периода 1794-1799 г. Тематика: отношенията между половете, сатира на суеверието, шарлатанството, магьосничеството и
методите, с които духовенството
упражнява контрол над испанското общество. Осемдесет от
гравюрите са публикувани на 19-20 февруари 1799 г.
Само след два дни те са изтеглени от продажба заради опасения от ответни мерки
на Светата инквизиция.
Гоя подарява плочите на Карлос IV.“
Е, романът „Срам“
на Салман Рушди е издаден около два века по-късно, през 1983, и тематиката му може
да бъде обобщена досущ по гореописания
начин, само дето не разглежда испанското, а пакистанското общество;
католическото духовенство е заменено от мюсюлманско такова; а заплахата за
екзекуция на АВТОРА (която е
била съвсем реална за Франсиско Гоя и го е отървал единствено изключителният му
талант да рисува портрети на кралски особи и аристократи, спечелил му лоби
сред тези силно егоцентрични, самовлюбени и тщеславни люде) в този случай не идва от Светата
инквизиция, а от Иранските аятоласи (които Рушди успява да вбеси окончателно шест години по-късно, през 1989-та
година, с издаването на романа „Сатанински строфи“ до степен да обяват 2
милиона долара за главата му - дали биха се „трогнали“ до такава сума, ако в
него се съобщаваха най-обикновени богохулствени безсмислици!?!?). Какво да добавя – щастливец е бил Гоя,
че е живял във времена, в които Злото още не е разполагало с неограничената
финансова власт на съвременните „духовни“ водачи, макар че и по негово време
Светата инквизиция е разполагала със завидна мощ, позволявала й да
доминира държави и кралски особи. Така че – прав е Рушди, като заявява [по повод на неотдавнашната кървава
саморазправа с френската сатира в лицето на Шарли Ебдо]: „Религиите заслужават нашето безстрашно и непоколебимо
неуважение!“
Много неща могат
да се кажат още за „Срам“. За механизма
на постепенно налагане на мюсюлманските догми от режима на Реза Хайдар (генерал Зия) в живота на хората (паралела, който неволно правя, е със случващото се към днешна дата в Ердоганова Турция),
за проникването им във всички сфери на живота, за насаждането на религиозните
постулати под прикритието на високопарни думи, които никой не би посмял да
оспори под заплаха, че се обявява против Вярата. И за диктатурата, която идва
да замени друга диктатура. За мита, който заменя предишния, без да е на йота по-добър.
Също и за трите недостижими мита „свобода, равенство, братство“, които Авторът [уви, напразно и при това - съзнавайки го] горещо препоръчва на публиката.
.......................
По темата за жените
вместо коментар ще вмъкна цитат от самия край на историята, историята на
бягството на Реза Хайдар (когато
и на него закономерно му идва реда панически да бяга пред грозното лице на
смъртта, съпътствало като верен съюзник целия му предходен възход):
„Али Реза е
сломен. За първи път в живота си той не отронва и сълза от очите си, макар да
се намира на прага на сгромолясването си.
-
Няма
да успеем. Тълпата ни е обкръжила, а зад нея е армията!
И той безпомощно
свива рамене.
Вратата
проскърцва и се отваря. Влиза жена, а под краката й хрущят лешникови черупки.
Това е забравената от всички Билкис. В ръцете си държи безформени одежди – от онези,
които бе шила през годините на своето заточение: прости женски наметала. В
душата на Омар проблясва надежда. Та нали като се увият в тях от глава до пети,
никой няма да забележи кои са в действителност?
-
Не
само мъртвите носят савани – казва простичко Билкис. – Облечете ги!
...
Билкис надява
женското покривало на смирената глава на своя съпруг.“
Какво да добавим към тази алегория: Не само мъртвите (живи погребани) носят савани. Понякога и на мъжете им се налага. За нещастие тогава те вече са твърде слаби и по принуда смирени,
а новите „правораздавци“, заменили ги на поста, ще извървят дълъг път на
насилие и вменяване на СРАМ, преди да поемат към дежурната, задължително насилствена
смърт от ръката на своите следшественици. И така - без промяна. Без надежда.
Иска ми се тази книга да би могла да предизвика към размисъл повече хора!
